СОЦИАЛНИ НЕРАВЕНСТВА И СОЛИДАРНОСТ В СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО.

За модерните общества са характерни стратификационни системи, които се наблюдават и в съвременното българско общество, а именно:

– съсловна (основана на принадлежността към съсловието);

– социално-професионална (основана на принадлежността към дадена социално-професионална група);

– етакратическа (основана на властта);

– социално-икономическа (основана на богатството и собствеността);

– културно-символическа (основана на правото да тълкуваш нещата от заобикалящия свят);

– културно-нормативна (основана на престижа)[1].

Обикновено те не се проявяват в чист вид, а стратификационната система е смесица помежду им. Конкретната комбинация обаче е от определящо значение за жизнените шансове на отделния човек в обществото.

Темата за социалните неравенства в България е тясно обвързана с въпроса за социално-икономическите и политическите причини за формиране на обществена структура, типична за по-бедните страни. Така формирането на тясна прослойка от свръхбогати и голямо множество, което възприема себе си като бедни, без по средата да има значима средна класа, крие в себе си много потенциални конфликти.

В годините на прехода управляващите партии и властите не се занимават с овладяване на шоковите неравенства и съхраняването на социалната връзка, а обратно – именно те генерират шоково скоростен процес на поляризация в обществото:

1) икономическа и подоходна;

2) регионална и селищна;

3) професионална и образователна;

4) етно-народностна и религиозна;

5) криминално-мафиотска и гражданска;

6) моралноповеденческа и идеологическа[2].

След 1989 г. в България се разгръща негативна тенденция на нарастване на подоходното неравенство между отделните социални групи.  С оглед на различната производителност на хората наличието на неравенство е до известна степен естествено. Дисбалансите в доходите и материалното състояние на населението създават стимул за повече усилия на работното място, за търсене на по-добро образование, а вследствие на това и подобряване на общата производителност на населението. В обществените представи обаче социалното разслоение се мисли не като естествено следствие от икономическото развитие, а като безспорно лошо нещо.

В общественото съзнание съществува дълготрайно представата за „порочното зачатие” на българския бизнес. През годините на прехода обществото видя и немалко публични екзекуции на известни български бизнесмени, което затвърди представата за връзката между големите богатства и организираната престъпност. След влизането на България в ЕС обществените очаквания са насочени към повече ред и законност, към отделянето на политическия елит от бизнеса и към легитимирането на „нормалния” бизнес елит, към по-добра социална политика, в която да няма излишни и изпадащи от обществото слоеве. Тези процеси закъсняват, според обществените представи[3].

Все по-важно присъствие и влияние върху обществения живот и нагласите у нас имат икономическите и политическите елити, както  и далеч по-многобройните „невидими прослойки”, включващи  незаконно забогателите чрез пране на мръсни пари, чрез непрозрачна приватизация, чрез контрабандни канали и сенчест бизнес, представителите на сивата икономика и близките до нея криминални кръгове[4]. Наред с това проспериращите обществени прослойки – младите, висшистите, заможните и живеещите в столицата, са по-склонни да обясняват бедността с общественото устройство, с особеностите на пазарната икономика, с пороците на бедните и т.н. Не са малко хората, живеещи  без лишения, които твърдят, че бедните са мързеливи.

През 90-те години на ХХ век социалното неравенство в България се задълбочава още повече поради прехода от предишния вид и модел на социалистическо общество социалистическо към сегашния вид и модел на общество - либерално-демократичен, пазарно-монополен, отворено-мобилен. Предишният социален статус „поема на буксир”, на издръжка, нуждите от адаптиране към коренно новите обществени условия, нрави и порядки. Когато той не е добър, това създава нови усложнения. За социални и етнически групи, оказали се на дъното на социалната пирамида това провокира остри  верижни реакции, изразяващи се в различни социални проблеми, колизии, противоречия и конфликти. Тяхното пренебрегване има свои пределни граници, някакви прагове на житейска поносимост. Социалните полюси обаче много трескаво и безцеремонно се оформят и легитимират. Плутокрацията и олигархията, довчера съвсем непознати, сега придобиват статуса на нещо сякаш нормално, естествено и неизбежно. Те променят ландшафта или температурата на конфликтността в новото общество. Довчерашни социални маргинали и аутсайдери или неугледни групи внезапно се изстрелват или покачват по върховете на социалната пирамида. Довчерашни аристократи по статус и дух се сгромолясват в тъмните бездни на потресаваща статусна несрета, орисия и отчайваща житейска безнадеждност.

Върхът на елита се олигархизира – концентрира в ръцете си огромна част от общественото богатство, пряко овладява институциите на публичните власти, превръща останалите части от елитите в субелити, които са им лично зависими. Това е съвсем малка група от хора, които поради изключителността на своето битие закономерно придобиват и самочувствие за обожественост и царственост, за недосегаемост от граждански и политически контрол, усвояват манталитет за наддържавност. Демократичността принципно нито им е в характера, нито в манталитета. Обратно, това е група, която има власт и упражнява власт, огромна власт. Следователно естествено е да мисли и действа по логиката на централизацията, властовото декретиране, непубличността, използването на бързи и радикални механизми за решаване на проблеми и за постигане на цели[5].

В противопоставка на олигархичния връх, на дъното и дори извън дъното на обществото се концентрира голяма маса население, затънала в крайна бедност. Това е мизерстваща бедност, която закономерно и бързо води до социална деградация и сегрегиране, до критична болестност и малформации, до масова неграмотност и малограмотност. Както и до общностна култура на „жертви” на обществена изолация и дискриминация, до масова девиантност и криминалност. В края на краищата до примитивни форми на социалност, които съответстват на отдавна отминали исторически епохи. Това е бедност, която отделя хората и общностите им от съвременното цивилизовано общество, а след това развива и агресивност против него.

Процесите на маргинали зация, декласация и лумпенизация вече не се отнасят само към определени социални или етнически общности. Те бързо се разпростират и върху индивидуални или групови съдби, които преди това са се дислоцирали на най-различни етажи в социалната пирамида. Естествено или умишлено предизвикани, тези обстоятелства драматично променят пейзажите и атмосферата на социума като цяло, на жизнените пространства, ритъма на историчността и всекидневието на облагодетелстваните и на ощетените от прехода хора или общности.

 Преходът към демокрация провокира и специфична етнизация на бедността, неграмотността, безработицата, социалната изолация, житейската безперспективност и маргинализацията. Според Борислав Градинаров причина за българската бедност е посттоталитарният капитализъм от източноевропейски тип, наложен в България след 1989 година[6]. Отделни сегменти на криминалната престъпност все повече етнически се профилират и портретират. Това сериозно пречи за демократичната консолидация на обществото и нацията в трудния исторически период. Разривите или загубите в социално-стратификационен контекст избиват и в етнически нагласи и реакции, които улесняват растежа на социалните конфликти. Публичните представи и нагласи лесно „удостоверяват” пропаст между ценностните ориентации и стереотипи между различните етноси или другите социалнопострадали групи от радикалния преход.

Драматичната фрагментация на преходното общество придобива изумителна скорост, а и мащаби, които са непоносими за по-уязвимите социални или етнически общности и индивиди. Предишната идеологизирана загриженост  и ангажираност към изоставащите, уязвимите и социалнослаби групи е силно променена. Тя липсва в онзи вид, в който  е  въплътена в предишната  централизирана, авторитарно-партократична социалистическа държава. Някогашният колективизъм и хуманизъм са вече история. Сега пазарната логика и практика не позволяват сантимент, нито ангажимент към  неспособните да се адаптират към  новите безпощадни ценностни и нормативни  критерии. Новият етос е всеки да разчита предимно на собствените си сили и ресурси от знания, умения и качества. От това най-много пострадали има тъкмо сред социални и етнични общности, които са композирани от човешки материал с по-ниско образователно, социокултурно, професионално-квалификационно и статусно равнище.

Социално-стратификационните мутации или разриви с предишни или с референтни състояния формират разнородни социално-психични нагласи за живот в условията на различни режими на историчност. „Колелото” на тази социална стратификация задвижва с невероятна скорост и социалното въображение на хората за не/възможна и не/желана социална мобилност, за изкачване/пропадане в новостроящата се социално-стратификационна пирамида на обществото. Същевременно то предизвиква и разбуждане на историческата или на поколенческата памет, на техните травми или съкровища, което на свой ред предизвиква и взривове от подкрепа или на отрицание на социалните носталгии, нови колизии и конфликти.

Редица социологически изследвания у нас, проведени в годините на прехода, а и след това, регистрират почти болезнено неприемане на разделението „бедни” – „богати”. В годините на прехода това е породено от особен „социално - структурен песимизъм” (според доклад на БСА от 1999 г.). В днешния етап на обществено развитие негативното отношение към българския елит се крепи на убеждението, че източник на големите богатства у нас не са пазарът, свободната конкуренция, частното предприемачество и иновациите. И през годините на прехода на бързо забогателите хора не се гледа с добро око, а сега обяснение за големите лични богатства са корупционните механизми, довели до нечестно облагодетелстване на тесни и взаимообвързани кръгове за сметка на всички останали прослойки в обществото. Става въпрос за трайни стереотипи в обществените нагласи, които много трудно биха се променили занапред.

Преходът към демокрация в България поражда също  много класови и социално-стратификационни промени, процеси и тенденции, които засягат и етническата картина в страната. Настъпват радикални обрати в стратификационния статус и патос на отделни социални или етнически групи, които често взривяват обществената психика и човешкото съзнание. Вертикално-хоризонталните логики, техники и практики за статусно и стратификационно дислоциране или взаимоотношение между различни групи и индивиди, които преди са идеологически, политико-властово декретирани, бързо се пренебрегват и

 опровергават. На тяхно място се появяват нови идеологически, политически и властови мотиватори или инструменти за хоризонтално-вертикални отношения между старите и новите групи и етноси. Предишната социално-класова и стратификационна пирамида или йерархия радикално се променя като съдържание и форма. Символните ресурси и имиджи на преди толерирани или фаворизирани класи или социални прослойки днес са силно обезличени или напълно сринати.

Смяната на собствеността обуславя резките социални промени в периода на прехода, като класовата панорама радикално се изменя. Фаворизираната преди държавна или обществена собственост сега е обявена за главна причина за редица неблагополучия. Тя е скоростно ограничавана, трансформирана и ликвидирана. Новото време толерира възхода, легитимацията на частната собственост. Това наред с непрозрачно-спекулативната приватизация водят до агония или до ликвидация на повечето държавни или общински предприятия.