ВРОДЕНИТЕ ИДЕИ У ДЕКАРТ

Човекът на Новото време осъзнава мястото си в света, виждайки го по един нов начин - подреден според обективни закони. През Новото време човекът преднамерено използва себе си като инструмент за добиване на познание. Знаещият е суверенен и свободен. Ето защо главна цел на науката е да достигне до една обективност на знанието, която гарантира суверенитет и просперитет на субекта на това знание.

Философията на Новото време се определя от съзнанието, че науката осъществява прогреса на обществото и човека, а значимостта на социалното действие е произведена от истинното знание. Затова идеите за  независимостта и просперитета доминират великите философски принципи на Новото време. Призивът на епохата е да се изучават нещата, а не думите, да се изследва природата, а не формата. Но проблемът за човешката същност и за дейността на човека поражда спор между умовете на Новото време: на сетивата или на разума си да се довери човекът в процеса на познанието? Как се съгласуват – при посредничеството на разума – природното и моралното у човека? От какво се определя целесъобразността в поведението: афекти, ценности, интереси, обстоятелства, причини, императиви. Самоосъзнаващият се човек се превръща в модел на суверенната реалност, която пречупва през себе си фундаменталните въпроси на познанието и действието.

Със своите новаторски философски идеи френският мислител, математик и физик Рене Декарт се нарежда сред най-влиятелните умове на Новото време в Европа. Наричан често „основоположник на съвременната философия” и „баща на съвременната математика”, той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи, поставяйки началото на рационализма - водещо философско течение в Европа през ХVІІ и ХVІІІ век.

Според думите на самия Декарт, всичко започнало на 10 срещу 11 ноември 1619 година, в града Улм, където бил на лагер след сраженията от Тридесетгодишната война. Същата нощ насън му се явила маса, на която имало дебел реч­ник до сборник с латински стихове. В един от тях звучал настойчивият въпрос „Quod vitae sectabor iter?” („Какъв път ще следваш в живота?”). Декарт сметнал, че речникът символизира целостта на знанието, а стихът - питане на висшата сила, която настоява за отговор. Той е даден в творчеството на великия мислител, чиито теми, решения и проблеми се отнасят наистина към целостта на знанието, а над всичко това стои класическото „Сogito, ergo sum”.

Своите  новаторски философски възгледи Рене Декарт излага в редица произведения: „Разсъждения за метода” (1632 г.), „Размишления върху първата философия” (1641 г.), „Начала във философията” (1641 г.), „Правила за насочване на ума” (1628 г.). Основният въпрос, който Декарт поставя в центъра на философската си система, е: „Какъв е произходът на човешкото знание?” Според мислителя този въпрос не може да получи задоволителен отговор, ако не се свърже с въпроса „Откъде го знам?”.

 Най-интересната част от философията на Декарт е неговата отправна точка. Виждайки колко много неточни, но общоприети понятия има, той решава, че за да стигне до истината, трябва да тръгне от самото начало. Ето защо започва да подлага на съмнение всичко — всичко, което са му казвали учителите, всички свои най-съкровени убеждения, всички свои представи, опрени на здравия разум — дори съществуването на външния свят, дори собственото си съществуване.[1] Декарт споделя твърдото убеждение, че „от самия себе си” човек винаги може да научи много повече, отколкото от другите. Следвайки този принцип, самият Декарт споделя: „Аз напълно се отказах от изучаването на книгите. Решавайки да не търся друго знание, освен това, което може да бъде открито в самия мен, или пък в голямата книга на света, аз прекарах остатъка от моята младост пътувайки, посещавайки дворове и армии, смесвайки се с хора с различен темперамент и положение, събирайки разнообразен опит, изпитвайки себе си в ситуациите, които съдбата ми предлагаше, и размишлявайки през цялото време за това, което се изпречва на пътя ми, така че да извлека някаква полза от него.”[2] Поставяйки всичко под съмнение, Декарт започва своята линия на разсъждения, за да направи оценка на света от нова перспектива, без всякакви предубедени понятия.

Философията  на Декарт се определя като дуалистична. В учението за познанието той твърди, че човек е съставен от две сътворени субстанции - душа (идеална, основната ѝ характеристика е мисленето) и тяло (материално, негова основна характеристика е пространствеността). Човешкият дух (мислещата субстанция) е царството на мисълта, възприятията, чувствата и волята. Характеристиката на телесността се крие според Декарт най-вече в безсъзнателното присъствие в пространството, в инстинктивното, автоматично действие по силата на природ­ни закони, които протичат сляпо за извършителите им. Те­лесната субстанция е лишена от т.нар. „двойна интенционалност” (двойна насоченост) на мисленето. Ако последното знае към какво и как е насочено, протяжността само се „простира”, заема място, но е лишено цел. Целта се задава от мисленето и доколкото то е символ на присъствието на висшето - в крайна сметка от Бог..............