Изтегли презентацията ОТТУК
“Болестта като метафора“ излиза за първи път през 1978 г., докато Сюзън Зонтаг се лекува от рак на гърдата. Въпреки че тя не споменава личния си опит в справянето с определяната като „императора на всички болести“, нейното преживяване с болестта се превръща във вдъхновение за създаването на тази книга. Препратки към заболяването, от което страда Зонтаг, се появяват само на места в есето „Спин и неговите метафори“, което излиза десет години по-късно – през 1988 г.
Сюзън Сонтаг оспорва езика на “обвиняващия жертвата”, който се използва за описване на болестите и на тези, които страдат от тях.
В “Болестта като метафора” Сюзан Зонтаг анализира определяните като най-коварни болести на 19 и 20 в. – ракът и туберкулозата.
Зонтаг разглежда болестта не в нейния физиологичен аспект, а в преносното й използване като метафора. Зонтаг е категорична, че болестта сама по себе си не е метафора и най-правилният начин да се гледа на нея – а и „най-здравословният начин на боледуване“ – е най-неподатливият на метафорично мислене.
Зонтаг отрича необходимостта която и да е болест да се третира като метафора, защото метафорите и митовете убиват. Метафоричните уловки не просто деформират мисленето, те имат реално пагубни последствия, тъй като събуждайки срам, чувство на вина и пр. карат болните да не се обръщат навреме към лекарите.
Метафоричното възприемане на нелечимите болести Зонтаг обобщава така:
„И все пак едва ли е възможно човек да заживее в царството на болните, непредубеден от зловещите метафори, населили тамошния пейзаж. Това изследване цели осветляването на въпросните метафори и освобождаването от тях.“
Ракът, а преди него туберкулозата, са болестите, които най-често са представяни метафорично. Това далеч не е случайно, тъй като и двете заболявания – туберкулозата до началото на XX век, а ракът и до днес – са смятани за неподатливи на лечение, следователно и за необясними в епоха на възход както на технологията, така и на науката и медицината.
Липсата на ефективен начин на лечение и невъзможността на човек да се справи с тези коварни болести ги забулва в специфична тайнственост, която – подобно на всичко непознато за човека – поражда множество страхове. Страховете ни пък пораждат нелепи действия и отношение към и от страна на болните от нелечими заболявания като отбягване на темата, премълчаване на факти за състоянието на заболелия и др.
Според авторката цялото това лицемерно отношение показва единствено колко трудно се приема смъртта в напредналото индустриално общество:
„За човек, прекарал инфаркт, е също толкова вероятно да умре от втори след няколко години, колкото за онкоболния – да умре от рак. Но никой и не помисля да укрива истината от сърдечноболния: в сърдечния удар няма нищо срамно. А болните от рак ги лъжат не само защото болестта им е (или се смята, че е) смъртна присъда, но и защото тя се възприема като скверна в буквалния смисъл на думата: зловеща, отвратителна, неприемлива за разума.”
|
