В стихотворението „Целина” светът е прекрасен и величествен. Песента на чучулигите, ароматът на крина, лазурната далечина на запада и пурпурният океан на изтока - всичко ликув, като че ли пее многозвучен безкраен химн на живота. Близостта със земята, общуването с нея правят човека щастлив, одухотворен. В стихотворението „Целина” нравствени ценности са първичните неща в живота - земята, слънцето, природата, за хармоничната връзка между тях и човека. Стаено е онова първично разбиране за смисъла на човешкото битие, което е поразително преди всичко със своята естественост и спонтанност.
Смисълът на живота като проблематична същност и едновременно това абсолютна ценност стои в центъра на внушенията на текста. Лирическият Аз с възторг величае природата и земята като извор на духовна и жизнена сила за съвременния човек. Улавя се един нестихващ копнеж по свежия мирис на зелена трева, по утринната ведрина на деня, по съзидателния труд като задоволяване на потребността на човека от живо съприкосновение с природата и нейната могъща сила. Дъхавите „песни” на лирическия Аз, натежали „в слънчев зной”, са израз на една възторжена, чиста, ренесансова радост от света и самия живот.
Творбата изгражда образа на голямата и плодородна българска земя, разпозната сякаш като прозорец на друг свят. Тя предоставя възможност за общуване с необятното, в което са положени вечните ценности на живота. Целината, видяна през погледа на Л. Стоянов, връща първичната жизненост у човека, стремежа му към труд и съзидание, към осмисляне на битието. Докато в началото на творбата тя е „тягостна”, „обрасла в бурен”, то след положения от човека градивен труд е „преобразена” и грее.
В „Целина” откриваме природни картини, които ни въздействат със своята съкровеност, чистота и сърдечност. Сетивата поглъщат жадно пластичните картини – „утринната позлата”, „слънчевият зной” , „пъстроцветните брегове”. Поетът умело рисува външните въздействия на човека върху земята: „ще зария в твоите пазви/ благодатното зърно” и свързаните с това последствия: „пръсна ще в сърцата радост и напеви – в своя дом”. В творбата наблюдаваме опоетизиране на човешкия труд, природното се превръща в духовно осъзнато, преминава в интелектуално.
Позицията на говорещия в творбата внушава способността му да вижда древната родна земя като израз на способността да я обича и съзидава. Идеализирането на красотата на родната природа е начин за осмисляне на българската земя като ценност. Тя е изпълнена с живот, в нея всичко се движи, расте и звучи. Изразителните метафорични глаголи („кънти”, „цъфти”, „проблеснат”, „люлеят”) създават представата за динамична картина, а не за статична и застинала. Редица обекти („древната целина”, „нивите”, „ясната вис”) създават величествената картина на родната земя като голям български дом, в който лирическият Аз е „умилен” да потъне. С всяка следваща строфа на стихотворението очертанията на земята дом стават по-конкретни и осезаеми. Динамиката се запазва, продължена е и „линията" на одухотворяване на обектите. Реалистичната възхита на лирическия Аз бързо прераства в една апология на българските красоти и изобилие, която е обобщена в „своя дом”. Лирическият Аз се чувства щастлив, вдъхновен, омаян и упоен от пленителната сила, плодородието и красотата на родната целина.
Чрез интерпретацията на родната земя лирическият Аз осъществява едно своеобразно пътуване към тайните на битието. Той се домогва до сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за един красив и хармоничен свят. Първичното му нашепва своите тайни и влива в жилите му струите на нов живот. Пристъпването към природата и „влизането” в нея е последвано от разбирането на тайнствения говор между земята и човека, за да се стигне до общуване с нея на нейните „езици”, а накрая - и до пълно и хармонично сливане, за да стане самият човек част от вечността.
Усещането на Л. Стоянов за родната земя е дълбоко, защото е автентично и преживяно, а не повърхностно, елементарно, показно. Като всеки талантлив творец и той носи дълбоко в същността си усещането за мисия. Това призвание поетът е изразил в началото на стихотворението: „Твой орач и твой сеятел – тук съм с поглед на възток”. Лирическият Аз възприема света едновременно просто и сложно, със силен усет за простата хармония на противоречията, с мъдрото им успоредяване. Живото, одушевено слово извира от душата на поета. Стиховете са наситени с виталност, топлина и уют, отражение на непосредственото му общуване със земята.
Тук става дума за хуманизъм с дълбоко мистично съзнание, което се стреми да разбере всеобхватнотта, истината за собственото си битие. Сред живителните ласки на утринната ведрина поетът ревниво пази плодовете на своя труд през реката на живота. Прости, човешки, природни са мечтите на лирическия Аз на Л. Стоянов. Тези стихове утоляват нестихващия човешки глад за доброта, съзидание и красота. Чрез тях лирическият Аз изразява човешките си духовни преживявания, отношението си към света. Отношението му към природата не е само съзерцателно, а самоосмислящо, чрез съприкосновението с плодородната целина той се самопознава, саморазгадава собствената си същност.
В стихотворението „Целина” авторът опоетизира самия познавателен акт, усилията за самоситуиране, самоосмисляне на човека сред загадките на всемира, докосването му до квинтесенцията на битието или извисяването на духа до сферите на метафизичното. Тържество на виталните начала, тя води до щастливо нравствено-философско озарение, до прозрения за логиката и хармоничността на всемира, природата и житейския кръговрат. Богатата символика в динамиката на природата е синхронизирана с динамиката на човешкото съществуване. Създал своя поетична вселена с продуктивно концептуално и структурообразуващо диалогично начало, поетът прави свой оригинален принос в утвърждаването на рефлективно-аналитичната тенденция в развитието на българската поезия.
Людмил Стоянов е творец, съчинил едни от емблематичните стихотворения на българския символизъм, които във времена като днешните ще се забравят, но в успокоения и мъдър свят на бъдещето ще се четат като свидетелство за истинските и непреходни нравствени ценности. |
