Обем: 10 стр.
От тримата велики философи-рационалисти, Р. Декарт е в действителност истинският основател на новата философия, доколкото тя прави принцип мисленето[1] - . „Cogito ergo sum“. Той създава новия метод и стил на философстване, и поставяйки нови задачи пред философията, формулира редица философски (и частно) научни проблеми. По този начин Рене Декарт очертава параметрите на научното познание, в чийто граници протича понататъшният процес на функциониране на философската мисъл през XVII век. Наред с Декартовата дуалистична философска система, се обособява монистичната философска система на Б. Спиноза и плуралистичната философия на Г. Лайбниц.
Изложение
С Рене Декарт започва философията на Новото време. Ако вярваме на самия Декарт, всичко се случило на 10 срещу 11 ноември 1619 година в града Улм, където бил на бивак след сраженията от Тридесетгодишната война. Уморен от походи, отпуснат в една топла стая, нему се присънили три съня: в първите два се редували кошмари. Декарт сметнал това за дело на зъл дух, който искал да го отклони от обещанието, което дал на приятеля си Исак Бекман, математик, медик и физик. С него се бил запознал точно преди година, пак на 10 ноември в холандския град Бреда. Обещанието било следното: да сложи в ред механиката и геометрията, щом се задържи повече време на едно място. То било дадено по повод на една решена от Декарт задача, за която Бекман не намерил отговор и след като го получил, заклел Декарт да не изоставя способностите си.
В третия сън му се явила маса, на която лежал дебел речник до сборник латински стихове; от тях запомнил един - „Quod vitae sectabor iter?“, „Какъв жизнен път ще следваш?“. Декарт сметнал, че речникът символизирал целостта на знанието, а стихът - настойчиво питане на висшата сила, която искала отговор. И отговорът бил даден в едно тръгнало оттук нататък творчество, чиито теми, решения и проблеми се отнасят наистина към целостта на знанието, а сред всичко това стои класическото соgito, ergo sum, мисля, следователно съм.
Изследователският път на Декарт, започнал със съня, но и с отличната му подготовка в корпуса на тогавашното знание, има една сама по себе си естествена цел — да постигне очевидност, самодоказуемост, достоверност в такова положение, от което да могат да се изведат истини за всички неща, влезли в обсега на знанието. Това означава да се намери опорната точка, чиято сигурност ще е условие да се „повдигне“ масива на знанието до несъмнеността. След делото на Декарт е лесно да кажем, че такова изискване е тривиално; но си струва да си представим тогавашното време, белязано от все още силна църква, от постоянни войни, от пръснато в манастирски библиотеки знание, за да оценим Декартовата задача, а и решението й, получено от едно радикално съмнение във всичко.
Най-напред Декарт се усъмнява в сетивата — не е трудно да се покаже, че всяко от тях лъже. След това се усъмнява във външния свят, който може би е дело на зъл гений, заблуждаващ ни с видимости. По-нататък на съмнение се подлага и придобитото знание, което може да бъде опровергано с простия факт на натрупването си. Най-накрая Декарт се усъмнява дори и в себе си, почти по примера на древния китайски философ, който веднъж сънувал, че е пеперуда, а след това като се събудил, се попитал дали тая пеперуда не сънува, че е човек. Единственото, в което човек не може да се усъмни, е самият акт на съмнението. Така то се превръща в отличителната форма на мисленето, самообосноваващият се факт, за чието битие не е нужно съществуването на нещо друго. А това е вече определение за субстанция, за опора на нещата, за не-съмненост.
„Мисля, следователно аз съществувам“ е отговорът на въпроса за най-достоверното положение, чиято неопровержимост и от най-екстравагантните допускания го утвърждава за първи принцип на знанието. Наличието на такъв несъмнен факт вече става безусловно „условие“ за достоверно разгръщане на познанието според други, тръгващи от тук пътища, т.е. методи [5]. За Декарт те могат да се опишат като изисквания към всяко знание, макар той да твърди, че са си негови, лични, както впрочем е и само негово съмнението. Всъщност, буквално възприето и онтологизирано, положението „мисля, следователно аз съществувам“ може да е извор единствено на солипсистка достоверност, на тази, според която „само аз съм“: все пак нещо недопустимо за Декарт и присъстващо единство в „езиковите възможности“, следващи от израза. В по-новите времена това е особено експлоатирана възможност, бъркана с творчески произведена действителност или със забрава на личния характер на сетивността - например у Фихте, Маркс или Витгенщайн [6]. Приемането на подобна активистка интерпретация натрапва на Декарт възгледи, които той просто не би могъл да има - ако не поради религиозни, то поради чисто научни причини: науката, пък и религията, са все „страдателни, регистративни“ прояви на вярващи и мислещи хора пред лицето на една несъмнена обективност
Хегел, Г.В.ф. История на философията. С, 1966, с. 304.
Nolan, Larry (ed.), 2014. The Cambridge Descartes Lexicon. Cambridge: Cambridge University Press.
Carriero, John, 2008. “Cartesian Circle and the Foundations of Knowledge,” in Companion to Descartes, ed. Janet Broughton and John Carriero. Malden, Mass.: Blackwell, 302–18.
Nolan, Larry (ed.), 2014. The Cambridge Descartes Lexicon. Cambridge: Cambridge University Press.
|
